Поет и писател (подписващ се с псевдонима “Ален мак”), автор на ловни разкази, пътеписи, фейлетони, журналист, голям общественик и…ловец, който обича животните и се прекланя пред родната природа.
Роден през 1887 година във гр. Враца. Постъпва като кадет във военното училище, където учи с Крум Лекарски и Владимир Стойчев. През 1912-1914 Иван Сокачев участва в боевете при Одрин и в нападението на Чаталджа, където написва стихотворението “Ален мак”. За пръв път то е публикувано в сборника “Войнишки другар”, издаван в полка на самия Иван Сокачев. А песента, представяна ни дълги години като любима революционна песен на Димитър Благоев, символ на живота и дейността му, е чута случайно от Дядото доста по-късно, в една софийска кръчма. И, разбира се, авторът на текста й не е “неизвестен”, както пише по учебниците.
Иван Сокачев участва като батареен командир в битката за минаването на река Тимок при Неготин, където печели обичта и уважението на пехотинците.
През годините 1914-1916 е председател на Врачанското ловджийско дружество “Сокол”, където за пръв път в България урежда Ловен развъдник. Той изработва и неговия Правилник, който в последствие се ползва и от други дружества в страната. В този период той организира селските ловци в ловни дружини, инициатор е за федерирането на спортните организации и уреждането на ловните стрелбища.
След войната – вече подполковник Иван Сокачев е брегови артилерийски командир във Варна. През 1922 г. се разделя с военната служба.
Здравословни причини го карат да търси чистия горски въздух, за да лекува “бойния” плеврит. Така десет години е управител на първото в България Горско стопанство “Тича”.
Общественик и писател, той не остава бездеен и в следващите години. В този период той не спира публикациите, издава редица книги: “Ловен алманах” – 1922 г., “Ловознание” – 1933 г., “История на българската ловнострелческа организация Сокол” – 1938 г., редактира ловни списания и вестници. В същия този период той неотменимо е секретар на Управителния съвет на ловната организация.
Личност с изключително чувство за отговорност пред обществото и лично достойнство, той не изневерява на това чувство през целия си живот.
През 1936 г. в склада на Ловната организация избухват взривни вещества. Жертви стават шест невинни младежи. Сокачев е осъден условно заради недостатъчен контрол върху служещите в кооперацията. В молбата за оставката си той пише:
“Макар че присъдата не се отнася до моята пряка дейност като секретар на УС на Ловната организация, намирам, че обществото не може да раздели тези ми две качества. Така ще запазя остатъка от личното си достойнство пред обществото, и достойнството на организацията, на която съм служил предано “.
Подполковник Сокачев взема активно участие и в двете фази на войната в състава на 1-ва Българска армия. За образцово проведените операции и проявена лична храброст той е от малцината наградени българи с ордена “Александър Невски”.
На 1 май 1946 година е демобилизиран, но по решение на Министерството на войната (видно от писмо № 21433/24.Х.1946 г.) остава в Золенау – Австрия, от където продължава да оказва съдействие по снабдяването на войската с материали.
Въпреки това обаче няколко години по – късно е обявен от държавните органи в “сътрудничество с фашистката власт” и по – късно лишават съпругата и децата му от пенсия….
Според “официална” версия Иван Сокачев се самообесва на 29 февруари 1949 г. в резултат на депресия, последвала автомобилна катастрофа през 1947 година, което от семейството му е изрично oпровергано.