Статии и мнения

Уважаеми Дами и Господа!

Уважаеми почитатели на подполковник Иван Ангелов Сокачев!
Драги роднини и приятели на семейство Сокачеви!

С дълбоко чувство на признателност се обръщам към този почти забравен за обществото ЧОВЕК, който е обичал природата и Родината си. Сега, като птицата Феникс той се възвисява над нас, възкресява се неговия завет чрез многобройните стихотворения и статии за екологията, за природата: за нашия дълг – НЕ само да ползваме, НО и максимално да се грижим и я пазим !

Аз, неговата първа и единствена внучка Светла Сокачева имам честта и дълга да се обърна към Вас. Харизматичноста на дядо ми, неговата вяра в човечеството ме кара с дълбока признателност и гордост да припомня за него и неговите дела, за този деен, мотивиран трудолюбив български гражданин, който със своята дейност и творчество е оставил неминуемо трайни следи в историята на България и у неговите живи съвременници, които все още с голям възторг и почитания си спомнят за него и неговите дела.

На това място бих желала да благодаря на всички негови привърженици и почитатели, които оцениха моето искрено желание да популяризирам живота и дейността на любимия ми дядо след като наследих през 1998 година архивите на дядо ми подполковник Иван Ангелов Сокачев, Кавалер на Ордена “Александър Невски” по нареждане лично от Маршал Толбухин, връчен на 17.5.1945год. за лична храброст от Генерал Полковник от Артилерията Неделни. Безспорен е фактът, че дядо ми е бил не само велик военен, но и изявен общественик, автор на многобройни статии и стихотворения като например легендарното стихотворение “Ален мак”, чийто псевдоним той носи.

Като секретар на Ловно – рибарското дружество в София Иван Ангелов Сокачев има значителен принос към развитието му. Той е автор е на единствената и досега “История и развой на ловнострелческата организация в България”.

През декември 2004 година посетих Ловно Рибарския Съюз в София. Отправените към мен думи на председателя на ЛОС. Д-р. доцент Христо Михайлов за дядо ми… ”Иван Ангелов Сокачев е един кумир за историята на Ловно – Рибарския- Съюз“, ме изпълниха с гордост и затвърдиха желанието да напиша биографията за дядо ми. Същевременно се свързах с г-н Борислав Дряновски, директор на Варненския архив с молба в качеството на известен биограф да ми помогне в тази голяма и отговорна задача, а именно да издам биографично издание за поколенията, която бих желала да осъществя. Той изяви най-сърдечно желание да ми помогне, за което съм му много признателна!

Моята молба и тази на семейството ни е да ни помогнете в осъществяване на благородния проект свързан с волята на населението и ръководството на общината в Долни чифлик, които с голяма признателност към своя герой желаят да се построи негов паметник в тази местност, където той е посветил 10 пълноценни години и създал много за благоприятното развитие на нови видове занятчийство на тамошните жители, просвещаване на младежта и облагородяване на дивеча и природата.

Идеята е този паметник да бъде открит също на 7 ноември 2007 за неговата 120-годишнина, с молба, всички, които прочетат кратките изложения от видни хора и личности, за постиженията на този скромен човек, живял и творил изключително за родината си, с дълбока любов и респект към хората, обичал природата, семейството си, майка си, баща си опълченеца Ангелаки от Враца, децата си и внучката си, която до неговата кончина на 26 февруари 1949 година е била първа и единствена.

Далече от родината си при изпълнение с голяма преданост и дълг към България до последните си мигове от живота е писал тъжни куплети, които притежаваме, но никъде не са били до този момент публикувани.

Разрешете ми на това място да споделя с Вас тези прекрасни редове, пълни с копнеж: и носталгия…..

“ПРОСТЕТЕ МЕ, БАЛКАНИ РОДНИ“

По всъде всичко тук е чуждо:
Поля и лес, език, цветя ;
Легендите от старините
И песните на младостта.

И нищо тук не проговаря
Със родна, кръшна, топла реч;
Вес ден душата се затваря
От тебе, РОДИНО, далеч…..

А само в сълзи се изливат
Натрупаните в мен тъги
И безнадежно се очите
Взират през родните мъгли….

Бих желала да споделя с Вас и непубликуваното му негово съкровенно “Последно желание“…

ЕДИН БЛЯН, ЕДНА МЕЧТА И ЕДНА НАДЕЖДА…

Да те споходя, да те видя, земя любима
чиито бряг целува Егейското море!
Там дето нар се червенее и малина.

Гордея се, че съм внучка на този знаменит човек и се надявам да изпълня с Ваша помощ осъществяването и откриването на паметника на подполковник Иван Ангелов Сокачев на 7 ноември 2007 година в град Долни чифлик, Варненска област.

Вярвам, че Вие ще удовлетворите сърдечната ни молба за реализацията на паметника на покойния подполковник Иван Ангелов Сокачев и се включите във финансирането му. Същевременно кметът на община Долни чифлик, г-н Борислав Натов, семейство Сокачеви и лично аз ще бъдем щастливи да ви поканим за откриването на паметника!
Предвижда се снимане на документален филм за откриване на паметника и чествания и празненства свързани със 120-годишнината на подполковник Иван Ангелов Сокачев /Ален мак/.

Зя тази цел на 12 септември 2006 г. в Долни чифлик бе учреден Инициативен комитет “ Подполковник Иван А. Сокачев” с председател Светла Сокачева – Германия, зам. председател инж. Мартин Сокачев – Германия, Секретар Илия В. Бекяров – Долни чифлик, България и четирима членове от Долни чифлик.

С уважение и признателност: Светла Сокачева

Извадки от книгата “ Долни чифлик история, култура, развитие” 2004 година по случай 30-годишнина от обявяването на Долни чифлик за град, съставена и написана от : г-жа Йорданка Бекярова- дългогодишна учителка носител на ордена “Кирил и Методи”трета степен и г-н Илия Бекяров- пенсиониран дипл. икономист, oбработка и редакция от: г-н Иван Николов, внук на първия кмет Сотир Костов.

ИВАН СОКАЧЕВ ИЛИ ДА ПРЕВЪРНЕШ ЗАДЪЛЖЕНИЯТА СИ В КАУЗА
Иван Сокачев е Личност, която оставя трайни следи в историята на Долни чифлик. Той няма нищо общо със селото до момента, когато е назначен за управител на Трудово горско стопанство”Гениш-ада”. Това става на 1. октомври 1922 год. От този ден в продължение на почти десет години той е не само управител на на Трудовото Стопанство, но и важна фигура в материалното и духовното развитие на селището. И до днес съществува Сокачевото шосе в Лонгоз, и до днес името му се свързва най-трайно с живота на завод “Тича”, и до днес името Сокачев се използва като синоним на труд от най-висока мярка.
…Кой е Иван Сокачев? Ето какво пишат съставителите на един сборник с неговите трудове: “Тринадесет годишен, Иван Ангелов Сокачев постъпва кадет във Военното училище. След седем години на 2 август 1908 година Завършва училището като един от първите артилерийски полк в град Враца….
Начело на батарея през 1912-1913 г.-участва в боевете при Кайпа-Ортакчий /Одрин/… при Люле Бургас при нападението на Чаталжа. В Междусъюзническата се бие при Пирот …
След като в края на 1913 и началото на 1914 г. Служи в Гюмюрджина, прибира се във 2-и артилерийски полк във Враца, отдето през 1925 г. със 6-а девизия, като батареен командир се бие за минаването на Тимок при Неготин, после при Зайчар, Алексинац и Прокупли….
Но своите качества на артилерийски командир Иван Сокачев развива бляскаво, за да се нареди неговото име като на един от доблестните артилеристи, действащи в Добруджа през 1916 година. В боевете при Добрич на 5 – 7 септември, на 13 – 14 при Дурбанлий-Караш, на 19 и – при Кубадин … в по-нататъшното настъпление чак до Дунава – действията на Иван Сокачев като артилерийски командир му спечелиха славата на един от най-добрите артилеристи. И до ден днешен в северозападна България, от дето бяха попълвани полковете, с които е действала неговата батарея, името на Сокачев се предава от бащи и синове и се носи като легенда…/Сборник “Иван Сокачев /Ален мак/ – 25 години в неравен път…”, София, 1939 г./
Въпреки приповдигнатия на това представяне фактите респектират. И в по-късната му деятелност, а тя е толкова богата и в толкова области на живота, че трудно можем да си обясним как този човек е успял да достигне върховете на професионализма навсякъде и във всичко. Той е по професия офицер, със завидни резултати, участник в четири войни. Той е един от създателите и на най-вещите изследователи на Ловно-стрелческата организация
“Сокол”, т.е. бъдещия Ловно-рибарски съюз, пише учебник в две части “ Ловознание “. Той е поет. Автор на текста на популярната песен “Ален мак” , точно такъв и неговият псевдоним Ален мак. Като управител на Трудово горско стопанство “Гениш-ада, а след това “Тича”, той е неуморим организатор, инициатор на нестандартни за времето идеи, свързани с експлоатацията, възобновяването и поддържането на горите в Камчийския регион и коджа балкан.
След 1932 г., когато напуска Долни чифлик, той още по-активно пише трудове, в които се поставят важни проблеми на лова и дивечовъдството в България. Освен споменатия учебник “Ловознание”, той пише още “Наръчник на сдружения ловец”, 1932 г. “Основите на ловно-стопанския план в България, 1935г. “Фазановъдство”, “ Естествено и изкуствено развъждане на фазана, 1937 г. “Централен ловен магазин”. “Историческо развитие на идеята”, 1933г. “ Лов и овощарство: изложение по повод законопроекта за овощарството…”, Гюмюрджина, 1942 г. Съвместно с брат си Стефан Сокачев е автор на комедията “Пасаж” /Комедия из живота на ловците/, 1934 г., и др. Сиреч, пред нас е една богато надарена личност, един неспокоен, кипящ от творческа енергия човек, у когото живеят в завидно единство блестящи в практическата си целесъобразност качества с интелектуално, изтънчени и духовно въздигнати на въз бог идеи и видения.
Идването на Иван Сокачев в Долни чифлик като управител на Трудово горско стопанство “Тича” е от изключителна важност. Животът на селището без уговорки може да се дели на две: до Сотир Костов и Иван Сокачев и след тях….Но ако не беше Иван Сокачев, не се знае каква щеше да бъде съдбата на на стопанство “Тича”. При посредствен и обладан от чиновнически дух управител, това стопанство можеше поради неуспеваемост да бъде закрито. Знае се колко много са били противниците на Трудово горското стопанство “Гениш-ада” И това е съвсем точно, защото Иван Сокачев с мащаба на разгъната от него дейност в много случаи действа като пионер, пионер не само в рамките на служебните си задължения, но и навсякъде, където зоркият му поглед открива потребност от човешка помощ, от човешки ум и човешка воля. Той, изтънченият интелектуалец, съвсем не се притеснява, че ще седне да напише правилници, по които да протича казармения и трудов живот в стопанството. Ако разгърнем практическото ръководство “Справочник “Тича”, издадено през 1928 г. ще ни смаят подробностите, на които той подчинява работата при дърводобива. В единадесет глави с по няколко раздела той насочва вниманието на работещите там офицери и трудоваци към съвсем конкретни, но полезни познания. Например “Какво още трябва, да знае трудовакът в гората, за да не извърши престъпление, което се преследва от закона” или “ Как става повалянето на едно дърво”, “Окастрюване на поваленото дърво” и т.н.. Любовта му към гората, която в началото има повече ловно-приключенски характер, ту придобива съвсем конкретни измерения и като обект за стопанска дейност. Неговите познания за гората се множат, а оттам и неговите идеи за използването на горското богатство не остават застигнала догма. В съхранените заповеди, справочници, статии той разкрива способността си на човек, който не само търси пътеки за просперитета на “Тича”, но и който чрез “Тича” внася нови възгледи за разнообразяването на произволите от българска дървесина. В статиите “Трудово горско стопанство “Тича” и нуждите на на промишленото и занаятчийско дърводелско производство”, “Кой да разработва гората Лонгоза”, “Фронтът на държавното стопанско строителство” поставят проблеми, нови по своята същност, но които с опита си в “Тича” е прозрял и ги извежда до степен на национални задачи.
И навсякъде той прокарва тънката нишка на духовността, на етиката, на морала, на съзиданието. Ето какво пише той в една статия: “Всичко в природата сега се ражда и твори-пазете я спокойно да извърши своята творческа работа, както се пази бременна майка, за да роди добър и хубав плод..” (в. “Гениш-ада”, бр. 1/12.04.1924г.)
Той одухотворява гората, внушава на всички около себе си, че тя е живо същество, което се нуждае от обич и грижа. Той превърна обикновените си служебни задължения в кауза, в дело на живота си. Той възпита у тези, които му бяха подчинени отговорност, дисциплина, воля за истински подвизи и във всекидневието. Но и Долни чифлик дава на Иван Сокачев много. Чрез утвърждаване на стопанство “Тича” той разгръща мощно неизчерпаемата си творческа енергия и постига не само като ръководител на това предприятие, а и като човек истински върхове. Тази взаимна диалектика на обвързаност Иван Сокачев-Долни чифлик и обратно е забелязано още тогава: “За него “Тича” бе един делови горски университет, в който със свойствената си любознателност, прилежност и безпределна работоспособност, той научи много…”И обратното: Нямаше да съществува “Тича” без Иван Сокачев, както няма, въпреки богатата му и разнородна, трескава обществена дейност, по-крупно, по-успешно и по-завършено негово дело..”
Приносът на Иван Сокачев в развитието на Долни чифлик има няколко измерения.
1. Той чрез Трудово горско стопанство “Тича”, превърнало се под негово ръководство в образец на успеваемост, изведе Долни чифлик до степен на седалище с принос националната икономика. А това се оказа от съществена важност за бъдещето.
2. Опитът на Трудово горско стопанство “Тича” не е само в областта на експлоатацията на горите. Чрез Иван Сокачев тук се разработва специална система за спасяване и възобновяване на горите, нещо което по-нататък става национален приоритет. В тази насока Иван Сокачев е особено деен. Тогавашните идеи на Иван Сокачев звучат съвсем актуално, защото и днес при жестоката и поголовна унищожителна вихрушка, която вилнее по нашите гори, имаме нужда от рецептата, която предлага той: “Необходимо е да се изместят от гората всички грубо егоистични стремежи, представени в лицето но населението като експлоататор на гори, в лицето на предприемачите и концесионерите, а сама държавата като добра стопанка да се заеме с огромната и единствено по нейните сили работа за спасение и възобновление на своите горе…”
3. Иван Сокачев създаде Марин-тепе първото в България дивечовъдно стопанство. Сам той в статия по този повод пише: “Така е и “Марин-тепе”. От там се начена, там се хвърли първото семе на съвременното ловно стопанство в България. От там се започна дивечоразвъждането. Там се състояха първите два курса за ловни надзиратели, първият курс за лововъди. Там преминаха хиляди български ловци и български граждани, които запечатаха в съзнанието си, какво трябва да направи българския ловец в бъдеще, за да се запази и размножи дивечът..»/Иван Сокачев,»Годишнината на «Марин-тепе», вестник «Коопловец», бр.14-15,1937 година/.
4. Връзкте на Иван Сокачев с видни представители на науката, които той кани да посетят Долни чифлик популяризират не само красотите на този край. При тези посещения, какъвто е случаят с Карел Шкорпил, археологическата наука открива после за своя дейност тук. В издавания на гара Корито вестник “Гениш- ада” по-късно самият Шкорпил съветва трудоваците как да откриват археологическите находки, за да не ги повредят или унищожат. Ето как землището на Долни чифлик става обект за научни експедиции и разработки.
В това отношение твърде любопитна е “една благодарност” от Дирекцията на Естественоисторическия музей, екологическа станция и библиотека на Негово Величество Царя от 16.юни 1928 г. До управителя на Трудово горско стопанство “Тича” – с. Долни чифлик, Варненско. Тази благодарност разкрива нещо съществено за селището, че в неговите околности дремят неизследвани геологически тайни, които могат да бъдат повод за сериозни научни експедиции и да се надяваме и на интересни открития в областта на геологията и археологията.
5. Публистичното и поетическото творчество на Иван Сокачев е може би най-искреното доказателство, че този човек не е бил просто един служител, някакъв чиновник, дошъл в този край, за да наниже години за пенсия. Освен цялата му клокочеща дейност като стопански ръководител, като учен общественик, той има остро перо, на публицист и мек почти пастелен рисунък на поет. Красотите на девствената природа на Гениш-ада, на Лонгоза, живописните картини покрай Камчиявсичко това държи буден поета у Иван Сокачев. В сборника, който цитираме на много места, посветен на неговата 25-годишнина творческа дейност, има раздел за поезия, в него са поместени 55 стихотворения, които 19 от тях са написани по конкретно вдъхновение, дошло от красотата на Камчийската природа, от пулса на живота тук, или от внезапния порив на ловеца, озарен от лъчите на истинското другарство… В поезията Иван Сокачев открехва и една съвсем съкровена своя тайна. Това е неговата почти любовна привързаност към това нивъобразимо красиво кътче на България. Въпреки че е свенливо скътана в душата му, тази тайна, понякога избива в непредпазлива демостративност в заглавие като “Обичам те, гора безсмъртна”, и под стихотворението — Лонгоза, 1926 г. Или “Спомен за гората”, с посвещение “На моята “Тича”-София 1927. Под всяко стихотворение е отбелязано мястото, където е написано, и годината. А това са “Тича”, Лонгоза, Долни чифлик, Г.Барака, Айваджик, Камчия. Има едно стихотворение, което е озаглавено “На Марин-тепе”. Иван Сокачев го е написал по конкретен повод: неговото връщане в Долни чифлик през 1936 г.. Тогава той е гост на селото, вероятно поканен или от управата на Трудово горско стопанство “Тича” или от общинското ръководство. Тогава, без съмнение той посещава и Марин-тепе, месноста, която въплътява в себе си всички перипетии на изграждане на стопанство “Тича” и в известен смисъл е духовният еквивалент на сътвореното тогава. Тук връхлетян от спомени на миналите творчески, изпълнени с изпитания, мъчнотии и воля дни Иван Сокачев пише строфи, в които някогашните всекидневни битки са преведени на езика на духовността, постигнатото получава морално-етични измерения, а носталгията е състоянието на духа, когато сантиментът е единствен господар. А това е истината за Иван Сокачев и Долни чифлик.
В заключение ще кажем: Иван Сокачев идва в Долни чифлик в момент, когато Стефан Чолаков и Сотир Костов току-що са пробудили чувството за обществен живот у селската общност, мъждукала до тогава единствено с грижата за оцеляване. И в този момент се появява Сокачев, носещ в себе си клокочеща ренесансова енергия, притежаващ енциклопедична широта от познания и най-вече воля, дух и дисциплина да работи с чист идеализъм в името на родината. Той е мощен катализатор в онова общество, което само за няколко години благодарение на него ще стане част от един бурно протичащ процес на съзиждане, израстване и осъзнаване, процес, в който всеки ще се преобрази, защото ще има пред себе си примера на Сокачев-мащабно действащ и неукротимо увличащ. Точно по негово време условията на работа и живот в Трудово горското стопанство “Тича” ще се доближат до градските, а това постепенно ще променя бита и на останалите жители на селото. Междувременно селяните, дотогава занимавали се само със земеделие и животновъдство, откриват и друг поминък работници-извозвачи в гората. И отново по негово време и с решаващата помощ на трудоваците Долни чифлик се украсява с една кокетна за времето си читалищна сграда…През 1923 г. Когато в село Долни чифлик се открива първи прогимназиален клас и се слага начало на прогимназията, в района на Трудово горско стопанство “Тича” е построена сграда и е открито Столарско училище Неговите възпитаници са едни от първите мебелисти и дърводелци във Варненско. На мястото на Столарското училище по-късно е открито Земеделско практическо училище, с с двугодишен курс на обучение… От 1922 г. Започва дейността си Трудово горско стопанство “Гениш-ада” Лонгоза”, построена е дековилна линия до гарите Ботево-Корито-Кривини-Солник-Гьозикен /Обзор/, започва изграждането на модерна за онова време дъскорезница, селището се водоснабдява, то вече има поща, медицинска служба. Учредява се читалището “Изгрев”,..електричеството измества газовите лампи, организира се на съвсем модерни начала лесовъдна и дивечовъдна дейност. И зад цялата тази съзидателна и многобразна дейност се извисяват личностите на двама безкористни общественици- Сотир Костов и Иван Сокачев, първият като кмет, вторият като управител на Трудово горско стопанство “Тича”.
… През време на Иван Сокачев, като секретар на ловната организация, по негова инициатива Ловният конгрес се провежда в село Долни чифлик. През 1930 г. се построява Ловен развъдник за елени лопатари в месноста Марин-тепе, в който се развъждат елени-лопатари и фазани. Във фаназарията се отглеждат и пускат на свобода 500 броя фазани годишно.
У него духовникът, интелектуалецът с нищо не се противопоставя на човека, който трябва да мисли за храната, и за облеклото на трудовака, и за неговото възпитание в дух на висш патриотизъм. Трябва да признаем: в лицето на Иван Сокачев, имаме рядко срещнат феномен. Той с каквато лекота като ловец, тичайки с пушката, изкачва безпрепятствено стръмни върхове, за да се спусне изведнъж в мрачни пропасти, преследвайки настръхналия глиган или вълк, със същата лекота полита ту към висините на някоя причудлива, за свикналите с монотонността на битието идея, ту заобиколен от офицери и специалисти решава някой проблем, свързан с непосредственото трудовашко всекидневие. У Иван Сокачев има и още идно качество, което се среща само у малцина, да не кажем, Богоизбрани хора. Това е неговата способност, магия или дарба да одухотворява всичко, до което се докосне. Той вдъхва любов, красота, на отделното дърво, на животните, на най-прозаичните делнични дела. Той е вдъхновен диригент, под знаците на неговата палка животът се изпълва с някаква добра енергия, задачите колко и трудни не плашат, той мобилизира, вдъхновява, обогатява. И всички тези качества се разгръщат като ветрило в цялата си феерия именно при полагане на основите на Трудово горското стопанство “Тича”. За този отрязък от живота си самият Сокачев пише: “ Мисловността на един офицер и едно стихотворение за гората, ето основите, върху които изградих своята десетгодишна дейност в областта на горското строителство. Другото-научих с постоянство, воля и дейност, които бяха достояние на моя дух от мирна и бойна офицерска служба.И смелост. Безумна, за нашите нрави смелост, която бе толкова нужна на тъмните дъбрави и маларичните мочури на Лонгоза. Тук бе същински военен боен фронт. Аз само продължих моята дейност от войната, но пренесена на друга почва…”
Извадки от книгата “ Долни чифлик история, култура, развитие” 2004 година по случай 30-годишнина от обявяването на Долни чифлик за град, съставена и написана от : г-жа Йорданка Бекярова- дългогодишна учителка носител на ордена “Кирил и Методи”трета степен и г-н Илия Бекяров- пенсиониран дипл.икономист, Обработка и редакция от: г-н Иван Николов, внук на първия кмет Сотир Костов.

Д-р инж. Меглена Плугчиева
Извънреден и пълномощен посланик на Република България

във Федерална Република Германия

Уважаеми госпожи и господа,

Преди да си позволя да се обърна към Вас с коментар за живота и делото на подполковник Иван Ангелов Сокачев, трябва да поясня връзката ми с историята на този голям българин.
В качеството ми на посланик на РБългария във ФРГ имах удоволствието да се запозная с г-жа Светла Сокачева, внучка на г-н Иван Сокачев. Тя е не само един достоен наследник на своя дядо, но и един светъл, прекрасен човек, с голямо сърце, патриот, който активно подпомага двустранните Българо-германски отношения и организира без шум и медийни кампании акции за нуждаещите се социално слаби и деца от община Долни Чифлик, Варненска област.
Чувствам се задължена да споделя, че имам още една причина да съм силно ангажирана и да се вълнувам от богатата биография на подполковник Иван Ангелов Сокачев. Той е човекът, който в десетгодишното си управление на първото в България Горско стопанство “Тича” създава през 1922 г. Дивечовъдната станция ”Шерба”, където по-късно в края на 60-те и началото на 70-те години директор беше моят баща инж. Иван Плугчиев, и където аз съм прекарала първите си съзнателни и най-прекрасни детски години и за винаги съм взела със себе си, в душата си, прекрасния изглед на Коджа Балкан и спомена от Шерба, позната още и като “царството на елените”.
Това предопредели моята професионална кариера на лесовъд и природозащитник и независимо от превратностите на съдбата и на служебната ми кариера, аз оставам дълбоко свързана с българската природа, чийто символ за мен си остава Шерба. Подполк. Иван Ангелов Сокачев е една голяма личност и сме длъжни да му дадем популярност, да му отдадем заслужена почит и уважение за всичко, което е създал и отдал за отечеството ни България.
Г-н Сокачев е не само един от малкото кавалери на ордена “Ал. Невски”, връчен му 1945 г. по нареждане на маршал Толбухин, заслужил го за вярна и доблестна служба към отечеството, той е ярък общественик, автор с богато творчество на много ловни разкази, пътеписи, фейлетони. В този ред на мисли съм сигурна, че всеки българин познава и обича песента “Ален Мак” и ако досега малцина са знаели, че авторът на текста е подполк. Иван Ангелов Сокачев, с тази книга, която е адресирана до съвременния български читател, сме длъжни да кажем това на висок глас и да попълним познанията си за бисерите на българската поезия.
Подполк. Сокачев, наред с безупречната си служба за честта и свободата на Майка България, е и един от основателите и организаторите на ловната наука и практика и нещо повече – един от първите организатори на природозащитното дело и движение в следосвобожденска България. Биографията му е наситена с активност, посветена на ловностопанската дейност у нас. Иван Ангелов Сокачев организира и обединява българските ловци и ги възпитава в духа на общополезна природозащитна дейност в интерес на цялото общество. Той оценява ролята на ловците като пазители на българската фауна, като истински природозащитници, които със своята дейност опазват и обогатяват българската природа. Не случайно пак по негова инициатива през 1928 г. е създаден Съюзът за защита на българската природа. За голямото биоразнообразие на българската природа Иван Ангелов Сокачев изнася доклади и в чужбина. От Ловнорибарския съюз в София той продължава апостолската си дейност по ловно- и природозащитно дело през Враца, създава Дивечовъдна станция Шерба, а по-късно през 1933 г. и такава в централна Стара Планина – Твърдица, организира развъдна станция “Тунджа” за отглеждане на колхидския фазан, прави наблюдение на горски бекаси в местността “Ормана”, Ямболско.
Днес тези по-горе споменати имена: Шерба, Твърдица, Ормана, формират част от мрежата на най-известните ни дивечовъдни станции и резервати за създаване и развъждане на основните видове едър и дребен дивеч в България. Това са районите, в които от времето на Иван Сокачев до днес българската държава поддържа генетичния фонд на ловната ни фауна и орнитофауна. Българските лесовъди, биолози, ловци, научни работници в сферата на горското и ловно стопанство познават тези стопанства, описанието на горските и дивечовите им запаси, но малцина знаят за възрожденския дух и неоценимия принос на полк. Ив. Сокачев, за да можем днес не само да се гордеем, но и да ползваме тази уникални природни ресурси.
В днешно време неговото дело ни задължава още повече да ценим, да пазим и да умножаваме природното богатство, което услужливо сме получили за ползване назаем от генерациите преди нас, но още повече от тези, които идват след нас. Нека бъдем достойни за направеното и завещаното ни от Ив. Сокачев, който сам себе си определя като “ревностен апостол за пазене на природата”.
За Иван Сокачев си мисля, че в най-голяма степен важат думите: “Делата говорят по-рядко и по-тихо от думите, но за това пък по-убедително”. Да бъдем добри последователи на делото на Иван Сокачев, българската природа го заслужава, а той би бил щастлив от това.

Цветана Евгениева

“ГОЛЕМИТЕ ДЕЛА ВИНАГИ ЗАПОЧВАТ ТАКА …”
Подп. Иван Сокачев изпълни своя
ВЪРХОВЕН ВОЙНСКИ ДЪЛГ КЪМ ОТЕЧЕСТВОТО

Последователно и всеотдайно Светла Ангелова Сокачева, внучка на видния българин подполковник Иван Сокачев, продължава своята синовна и родолюбива мисия да извади от забрава името и делото на именития си дядо, да популяризира цялата му богата, активна и разностранна обществена дейност и творчество. След издаването на две изключителни в съдържателно и полиграфско отношение книги на Иван Сокачев /Ален мак/ стихосбирката “Ще дойде ден“ /2014г/ и ”История на ловнострелческата организация “Соколъ“ в България“ /1898-1938/“ през 2016 г., тя подготви за печат трета книга, посветена на военната дейност на подп. Сокачев.
Пристъпвам към писането на предговора с голям респект към разностранната и енциклопедична личност на този храбър войн, висш офицер от Българската народна армия, участвал в четири войни, които България води до 1945 г; безпределен родолюбец, природозащитник, поет, публицист и общественик. Той разгръща всичките си духовни и физически сили, посвещава живота си, за да види своите идеи, мечти и цели реалност.Харизмата и ерудицията на подп. Иван Сокачев, неговата благородна кауза да служи вярно, безкористно и саможертвено на своето Отечество, са толкова силни, че го издигат на достойно място сред плеядата бележити българи, живели и оставили дълбока следа през 20 век.
Още от малък той е под силното влияние на своя баща, адвоката Ангелаки /х/Сокачев – поборник–опълченец, страстен патриот, убеден русофил, кавалер на ордена “Св. Ана на шия“, уважаван общественик. Като ученик в прогимназията и началните класове на гимназията, Иван Сокачев е избран за “водач” на патриотичната подрастваща младеж. Завършва Военното училище като един от първенците във випуска. Обявяването на Балканската война през 1912 г. го заварва като батареен комадир. Не само войнския дълг, но и родолюбивите идеи, наследени от баща му, го подтикват да замине веднага на фронта. Старият и вече болен поборник го изпраща с пророческите думи: “Помни ми думата, сине, България нищо добро не я очаква! На българската войска вярвам! Ще прегази Сърбия, ще прегази и Гърция, ако стане нужда, но тая война ще бъде гробницата на България !”
Въпреки това младият военен приема с ентусиазъм и въодушевление обявените официално цели на войната за освобождаване на поробените българи от Тракия и Македония. По бойните полета на Балканския фронт, Иван Сокачев отбелязва значителни войнски прояви, особено при боевете за Лозенград, Люле Бургас, Булаир, Чаталджа, за които е награден с бойни отличия. Междусъюзническата война, определена от историята като “престъпно безумие“, злощастна за България, заварва офицера с батареята му на път за нов фронт. Мирновременната дейност на кадровия военен, върнал се след войната във Враца като командир на скорострелната батарея във 2-ри артилерийски полк, не продължава дълго. Обявена е Първата световна война и Иван Сокачев с батареята си и една дружина от 35 Врачански полк са изпратени за прикриващ фронт на река Тимок. Тръгват с въодушевление за победа и надежда, че България ще може да си върне загубеното.
“Нашата артилерия, пред която се разстилаше Добруджанската необозрима равнина, не остави почти в нито един случай работата да дойде до удар с нож. Точен, бърз, съкрушителен бе нейния огън, който караше старите германски артилеристи с възторг да признават безусловно високите бойни качества на българската артилерия“, пише Сокачев в статията си “Във фланг и тил“. И по-нататък: “А сега напред! Там нашите братя изнемогват и бързата помощ ще спаси много бойци… Бързайте, отнесете по-скоро стоманените гърла срещу противника, помогнете да се запише името на още една победа в тоя чуден и богат кът на Родината… Още един подвиг, когото вековете няма да оспорват и историята ще го приюти към всичките доказателства, че така вихрено и смело се бием ние, защото се бием за родната си земя…“
Неутолимият стремеж на Сокачев за подвиг и победа, личи особено в стихотворението му “Ура“, публикувано във “Войнишки споменик на 2-ри арт. полк“, 1914 г.
“От дивите усои на Странджа омайна
До Босфора дивен твоят ек гърмя.
На празник народен – победа сияйна
Ти химнът бе чуден из онази земя.
Ти ни беше знаме, ти ни бе молитва,
Пред вражия напън – окрила и мощ;
Ти караше трепет врагът да изпитва
В уплаха и бягство да захвърли нож“…
Ако съдим по спомените, статиите и стиховете на публициста и поета Иван Сокачев, той носи това въодушевление във всички битки, през които преминава, независимо от техния развой. Продължава да вярва в силата на българската войска и в победата, продължава да живее и да воюва с надеждата, че това ще помогне за доброто бъдеще на България. В тези спомени проличава и художественото мислене на поета, написал след един от боевете при Чаталджа през 1913 г, едно от най-хубавите стихотворения за войната – “Ален мак.“ В него той разкрива умората и отчаянието на войниците от безсмислените сражения, сравнявайки ги с клюмналите алени макове сред буйните ниви, но и вярата в победата, в бойния дух на българската армия.
“От твойто семе ще поникнат,
ще цъфнат огнени цветя’
и ален мак ще гизди вечно
букета мил на пролетта!”
Тaка както в стихотворението си “Да си готов за Родината да загинеш“, Сокачев посвещава още много стихотворения, на милото си Отечество, в които подчертава своята любов и вярност, готовността да му служи до последен дъх.
“Там в борба, по бранните поля умират
Със чест другарите ни и борци.
В смъртта си те безсмъртие намират-
От цял народ прослава и венци”…
През 1945 г. запасният подполковник Иван Сокачев за четвърти път потегля за фронта в редовете на Първа българска армия и участва в двете фази на Отечествената война. Като висш офицер от Българската армия е награден от маршал Толбухин за проявена лична храброст с орден “Александър Невски”-втора степен, който притежават малко българи. Кавалер е и на други ордени, сред които германският “Железен кръст” и два ордена “За храброст”.
След войната Иван Сокачев е представител на България в Комисията по репарациите във Виена; виден деятел на ловното движение; член на ръководството на Българския олимпийски комитет; представител на България в Международния ловен съвет; председател на Комитета за защита на природата и горите и първи председател на Българското киноложко дружество; общественик; журналист и писател. Неговото дело и творчество, неговите послания и завети са живи и днес, втъкани в историческата памет, благодарение и на родолюбивата му внучка Светла Сокачева.

Доц. Д-р Христо Михайлов
Председател на УС на Съюза на ловците и риболовците в България
Декември 2006 год.

Иван Ангелов Сокачев
Ален Мак
/1887-1949/

Ако се каже за него, че той е една изключително сложна, ерудирана и енциклопедична личност няма да е достатъчно. Защото той не се затваря в рамките на писателя или научния работник, а разгръща всичките си духовни и физически сили, посвещава живота си, за да види своите идеи, мечти и цели реалност. А тази реалност е ловното дело в България.
Като ПОЕТ И ПИСАТЕЛ написва много книги на ловна тематика, между които и единствената по рода си “История на ловно-стрелческата организация “Сокол” 1898-1939”. Научно-приложните му трудове са безценни и актуални и днес. Като сътрудник и главен редактор на сп. “Ловец” от 1937 г. публикува стотици материали. Автор е на прочутия “Завет на сдружения ловец”, на песента “Ален мак”, която става по-късно негов псевдоним.
Като ОРГАНИЗАТОР изминава дълъг, сложен и не лек път. Председател е на ловнострелковите дружества във Враца от 1914 до 1916 г., във Варна от 1922 г. Секретар е на ловнострелческата организация “Сокол” от 1931 до 1946 г. Издига девиза: “Ловната дружина ще бъде основата на природозащитата в България”.
Като СТОПАНИН през 1926 г. издига идеята за залесяване и за създаване на “Ловен инспекторат” към организацията. През 1928 г. негов девиз е “Ловци – пазете и развъждайте”! Създател на първата учебна фазанария “Марин тепе”, където през 1933 г. са излюпени 165 фазанчета и 250 кекличета. През 1931 г. като управител на ловно стопанство “Тича” поставя началото на централната развъдна станция “Шерба” и се заема с нейното обзавеждане. През 1932 г. се отказва от хонорарите си и създава фонд “Премии и награди за проявена ловна и литературна дейност”. През същата година под негово ръководство започват и първите курсове за ловни надзиратели. През 1933 г. предлага в Националния парк Витоша да се възстановят местните видове дивеч.
С живота си, посветен на ловното движение и ревностен защитник на родната природа Иван Сокачев бива оценен сред ловните среди не само у нас, но и в чужбина. Той става представител на България в Международния ловен съвет, член е на ръководството на Българския олимпийски комитет на Съюза за защита на природата, на научния комитет към ловната организация, на Върховния стрелкови комитет, създател и директор на Организацията на младите стрелци. Заема отговорни длъжности в Българския рибарски съюз. Почетен председател на Врачанското , Камчийското и Великотърновското ловни дружества.
И ако наричаме Георги Христович СЪЗДАТЕЛЯТ на Ловната организация, спокойно може да определим Иван Сокачев за един от най-ярките строители на ловното стопанство в България.
В едно свое писмо, той сякаш прави сам своята скромна оценка за живота си:
“Големите дела винаги започват така. За всяка благородна идея и всяко голямо дело има едно кътче в някоя човешка душа или едно място някъде по Земята, дето идеята се ражда или делото се изгражда в скромното си начало…”

Проф. Димитър Нанкинов
Август, 2006 г.

Иван Сокачев като изследовател и природозащитник

Близо половин век в нашата научна и популярна литература в средствата за масова информация почти не се споменаваше името на Иван Сокачев. През последните 15 години започнаха да се появяват отделни статии и бележки, но информацията в тях е доста еднообразна и непълна. А този голям българин е допринесъл твърде много, не само за укрепването и развитието на отечествената ловна организация, за обогатяването на литературното творчество, но и за опазването на българската фауна и флора.

Настоящата тема е много обширна и в рамките на една статия е трудно да бъде цялостно обхваната. Поради това, в предлагания материал ще се опитам само да загатна за някои от дейностите на И. Сокачев като изследовател и природозащитник.

В следосвобожденска България, когато оковите на петвековното турско робство са разкъсани, едно от най-добрите образования, наред със Софийския университет, младежите получават в нашето Военно училище. Едновременно с обучението си във Военното училище, през 1908 г. младият кадет И. Сокачев става ловец. През 1910 г. той е пратеник на Врачанското ловно дружество на Първия извънреден ловен конгрес. В печатните издания от 1911 г. за първи път срещаме неговото име (подпоручик И. Сокачев) като делегат на Петия редовен конгрес на Ловната организация. Следващата година поручик Сокачев е подпредседател, а две години по-късно и председател на Врачанското ловно дружество. През този тежък за страната ни военен период, офицерът И. Сокачев участва в най-кръвопролитните сражения, в Одринската епопея и в боевете при Чаталджа и Неготин. Но именно тогава се появяват неговите първи стихотворения и разкази, неговите първи инициативи и статии за обогатяването и закрилата на българската природа.

Сред най-ранните публикации по тези въпроси са статията „Как да запазим яребиците през зимата”, изработеният от него „Правилник за уредбата на ловен развъдник”, идеята му за изграждането на Ловен парк в град Враца, предложението за обединяването на ловците в дружинки, за провеждането на ловни вечеринки с цел природозащитното възпитание на населението и други. Врачанските ловци са инициатори за изграждането на чешми, ловни домове, те помагат при строителството на читалища и училища.

През 1918 година, ловувайки в Беломорска Тракия, край артилерийските казарми на град Гюмюрджина, И. Сокачев вдига няколко ята и отстрелва доста червени кеклици (Alectoris rufa). Това са единствените достоверни сведения, че тази изчезнала вече от страната ни птица е обитавала някогашните български територии, откъдето е била пренесена и интродуцирана на Британските острови. Чрез събрани сведения от стари ловци той показва, че източната част на страната понякога се посещава от ограничени количества, проникващи от Азия, пухопръсти пустинарки (Syrrhaptes paradoxus).

Подполковник Иван Ангелов Сокачев и Алекси Петров – аптекар от Плевен, са първите доброволни сътрудници (опръстенители) на току-що създадената Българска орнитологическа централа при БАН. С голям ентусиазъм той прегръща идеята на академик И. Буреш за проучване прелета на дивите птици (по метода на опръстеняването) и през 1928 г. във Варненския окръжен ловен развъдник (гората „Лонгоза”). Иван Ангелов Сокачев и неговите помощници от Горско стопанство „Тича” слагат стандартни алуминиеви пръстени на дива патица, сокол скитник, ястреби врабчари, бели щъркели и лястовици. Същевременно подготвя статията „Начало за изучване движението на прелетните птици в България”, в която обяснява механизмът на опръстеняването, целите и задачите на този научен метод.

През 1922 г. И. Сокачев предлага държавната гора „Шерба” (в Коджа Балкан, с площ 220000 декара) да стане Централна развъдна станция за полезен дивеч. Популяризира и ловния развъдник в Кричимската гора. В началото на 1933 г., заедно с ръководството на Ловната организация от Великотърновски окръг, той избира място за първия български свободен развъдник „Твърдица”, разположен в сърцето на Централна Стара планина, между Хаинбоазкия и Твърдишкия проход, под връх Чумерна, сред вековни букови гори. Пролетта на същата година са постигнати първите успехи по изкуственото развъждане на ловни птици – в Учебната фазанария „Марин Тепе” са излюпени 165 фазанчета и 250 кекличета. Със заповед 1644 от 22.11.1933 г. Министерството на земеделието и държавните имоти, тричленна комисия, в която влиза И. Сокачев, е натоварена да избере подходящ терен и да организира една модерна ферма (при Държавната централна развъдна станция „Тунджа”) за изкуствено развъждане и разселване на нашия колхидски фазан.

Много време и енергия И. Сокачев отделя по въпроса за прелетните яребици, т.е. за проучване движението на големи ята яребици, проникващи от север в края на есента и зимата. На заседание на Международния ловен съвет във Варшава през 1934 г. той изнася подробен доклад за странстващите сиви яребици, който същата година е публикуван в Париж („La perdix gris nomade”). Докладът предизвиква невероятно голям интерес и множество дискусии сред европейските учени. Почти по същото време Министерството на земеделието и държавните имоти натоварва трима учени (Павел Патев – ръководител на Българската орнитологическа централа, Пенчо Дренски – началник на Ентомологичната станция и Иван Сокачев – секретар на Ловнострелческата организация) да проучат ползата и вредата от пчелояда (Merops apiaster). Резултатите от изследванията им показват, че пчелоядът е полезна насекомоядна птица, която в ранна пролет, по време на есенното отлитане и при дъждовно време (когато във въздуха не летят други насекоми) може да напада и пчелите. През април 1936 г. И. Сокачев наблюдава нощни брачни полети на токуващи горски бекаси над гората „ Ормана “ край град Ямбол и по този начин дава своя скромен принос по въпроса за гнезденето на вида в България.

По инициатива на И. Сокачев през 1928 година е създаден „Съюз за защита на родната природа”, замислен първоначално като „Български комитет за защита на природата “, обединяващ всички природозащитни организации, сред които Българската ловнострелческа организация, Българското природоизпитателно дружество, Дружеството на българските лесовъди и Българското туристическо дружество. За негов председател е избран известният наш учен проф. Стефан Петков. Като членове на ръководството са и представителите на Ловната организация генерал Димитър Кацаров и подполковник Иван Сокачев. Във връзка с учредяването на Съюза И. Сокачев публикува статията „Българските ловци и природозащитата”, в която напомня, че първите природозащитници у нас са били създателите на Закона за лова, по силата на който под закрила са поставени всички полезни птици и други животни, които нямат пряка връзка с дейността на ловците. Българските ловци споделят напълно идеята, че ловът е съвместим с всички въпроси на природозащитата. Ловците се сдружават в една организация, за да съединят усилията си по
запазването и размножаването на дивеча, а ловната дружина да бъде основата на природозащитата у нас. И. Сокачев приканва хората към масово залесяване, пише статиите „Ловците и залесяването”, „Спомен за гората”, „Всички да залесяваме”. Съюзът за защита на природата предлага в българските училища, освен изучаването на животните и растенията, да се говори и за тяхната закрила, да се създадат „Кръжоци по охрана на природата”. По решение на Съюза, през 1933 г. планината Витоша е обявена за Национален парк. В програмата на Парка е включено възстановяване популациите на местните видове животни: елен, сърна, мечка, златка и други.

Иван Сокачев написва множество статии за биологията на различните ловностопански и други видове животни. Голямо количество са и стихотворенията, посветени на красотите на българската природа. Пише за живота на ловните дружества, за отделни ловци, създава пиеси с ловна тематика („Ловомразки”, „Пасаж”, „Гонизаекът”), текстове за песни и маршове. Често обикаля страната и изнася доклади (сказки) за опазването на дивеча и природата, в градски и селски читалища и училища, пред ловци, ученици, учители, пред обикновени хора, присъства при освещаването на ловни домове и знамена. В село Долни Чифлик, Варненско, при съдействието на стопанство „Тича” Иван Сокачев създава Курсове за обучаване на ловни надзиратели. Само от 7 до 27 март 1932 г., пред 34 курсисти той чете около 70 часа лекции: ловно стопанство, нашите ловни птици, животни под закрилата на Закона, преброяване на дивеча, преследване и залавяне на бракониери (30 часа!) и общи полезни съвети. Следващата година курсовете започват от 1 март.

Още в началото на своята ловностопанска дейност Иван Сокачев прозрява много важната истина, че без наука, без знания, без научни изследвания Ловната организация е обречена на постепенно разрушаване и гибел. „Животът на един обществен организъм продължава докато в него се работи, престане ли творчеството до неговата смърт остава само една крачка.” Към Българската Ловнострелческа организация се изгражда Научен комитет. Започва издаването на поредицата „ Ловна библиотека “, където излизат книгите на К. Кузев : Нашите ловни птици “ и на проф. П. Петков „Нашите ловни бозайници”. Някои от ранните статии на И. Сокачев са озаглавени „Обнова и творчество е нашето знаме”, „Изучете причините за изчезването на дивеча, преди да вземете мерки за неговото запазване и развъждане”, „Ловците, природата и организацията на ловното стопанство”, „ Ловци, пазете и развъждайте! “ и т.н. Много статии той посвещава на биологията и развъждането на различните ловностопански видове, а през 1937 год. написва актуалната и до днес книга „Фазановъдство. Естествено и изкуствено развъждане на фазана”. Голяма роля в обучението на ловците, в тяхното патриотично и природозащитно възпитания, играят издаваните и редактираните от него вестници и списания, неговите книги „Ловознание. Учебник за ловците”, „Развитие на ловното стопанство в България”, „Ловен алманах”, „История и развой на ловнострелческата организация в България” и други. Така, към навечерието на Втората световна война, в резултат от тази дългогодишна, активна дейност на И. Сокачев, Българската ловна организация се превръща в една от най-организираните, дисциплинирани, дееспособни, стройни и просветени европейски ловни организации.

Сега, от разстоянието на времето, виждаме, че Иван Сокачев е сред най-усърдните последователи на Георги Константинов Христович – бащата на отечествената ловна организация. Той доразвива и издига на много високо ниво идеите на Г. К. Христович за единна организация, изградена на основата на най-добрите български традиции (родолюбие, другарство, взаимопомощ, опазване на природата), организация съзидател, която развъжда, разселва дивеч и по този начин обогатява природата. Нека не забравяме, че Г. К. Христович създаде Българската ловна организация като уникална, преди всичко патриотична и природозащитна (а не потребителска) организация, със своя самобитност и чисто българско устройство. Според приетите тогава закони дивечът е държавна собственост и всеки български гражданин, спазващ законите на страната, може да стане ловец. И. Сокачев е бил широко скроена личност, надарен от Бога талант, едно богато съчетание на родолюбив и храбър български офицер, нежен поет и писател, журналист и общественик, невероятно трудолюбив и способен организатор, далновиден и изключително активен ръководител на Ловната организация, изследовател и природозащитник. „Обичам благородната българска земя и затова ще бъда ревностен апостол за пазене на природата… Свободата на Отечеството и независимостта на държавата са големия извор, от който черпя всички радости в живота си. Ще бъда страж на тази свобода…”. Това са думи, вечно необходими, за всеки българин. Иван Ангелов Сокачев е ярка звезда в българския небосклон, блестяла с мощен енергиен заряд и насилствено угасена от завистта и омразата, от жестоките закони на тогавашното време.

Н.В. Цар Симеон I